Наскоро имах възможността да посетя бивш затвор на немската Държавна сигурност, Щази. Трудно могат да се опишат чувствата на човек, когато наближава, макар и само като турист, сградите. Първо впечатление прави силният контраст на мрачните сиви постройки на някогашната администрация с архитектурата на останалия Берлин. Някак си тези постройки те карат да изгубиш всякаква надежда и да изпаднеш в мрачно настроение. Нали ги знаете? Онези високите сиви панелки?

Интересно е да кажа, че този музей е много добре направен – например имахме екскурзовод, който е бивш политически затворник. Развеждайки ни из затвора, той ни обесни различните методи, които агентите са използвали, за да пречупят съзнанието на човека и да го накарат да повярва онова, което партията иска. Още при задържането затворниците са били транспортирани в бусове, които имали най-обикновен външен вид, например на доставчик на хранителни стоки, но всъщност можели да превозват до петима човека в пълна тъмнина. Пристигайки в затвора, задържаните излизат в много светло помещение, така че да бъдат заслепени и да не виждат нищо. От там нататък задържаният трябва да живее в клетка само с минимална изкуствена светлина, така че да няма представа, ден ли е, или нощ. Освен това пространството за спане е силно ограничено, а хигиенни условия липсват. Всичко това имало за цел да накара човек да загуби самоуважението си – когато не се къпеш, не само че миришеш, но и получаваш най-различни кожни болести. При някои хора дори се появявал мухал по косата.

На всичко отгоре задържаните били подлагани на най-различни мъчения. Някои трябвало да стоят в клетка широка не повече от 50 см и висока не повече от метър, която от двете страни била затворена с непрозрачни

Клетката, където някои затворници били затваряни с панели от двете страни

панели. Най-лошото било, че човек не знаел кога на какво ще бъде подложен, колко време е минало и е бил отцепен от външния свят. За да допълнят заблуждението на затворника, понякога обядът бил раздаван в полунощ, понякога сутрин. Още повече никой от затворниците нямал връзка с близки и приятели. От време на време само били допускани в клетки с открит покрив, така че да видят, че все пак има дневна светлина и да мислят за дома.

При разпита обаче всичко се променяло. Разпитващият винаги играел първо доброто ченге. Задържаният бил поканван в уютен офис с хубава гледка. Телефон и няколко добре подбрани думи създавали илюзията, че има връзка със семейството на затворника. Накрая задържаните се подписвали на признанието си, че са виновни в престъпления срещу държавата. Но по-важното било, че волята им била пречупена. За всички, минали през такова сърожъение вече било ясно „кой е шефът” – партията.

Защо разказвам всичко това? През цялото време докато траеше обиколката из затвора и слушайки разказите на нашия екскурзовод, се опитвах да си представя как се е чувствал човек, попаднал в такова съроъжение. Макар и трудно, до някъде успях да придобия поне груба представа. Пределно ми е ясно, че не мога да осъзная напълно онова, което политическите затворници тогава са чувствали. Но това, което изобщо не мога да си представя, е що за човек може да причинява това на други хора. Не говоря само за служителите в затворите, говоря и за цялата мрежа на ДС (защото такива затвори е имало и в България), която по един или друг начин е допринасяла за мъченията и изтезанията. Знам, че много от тях живеят сред нас и до ден днешен. Някои от тях дори пишат закони. Като например предписанията за налично пространство за кучета и котки. Или указанията

До кога с комунизма?

за храната и грижата за добитъка. Дали същите тези хора си представят какво са причинявали на ХОРА тогава? Дали осъзнават, че днес се осигуряват по-добри условия за живот на животни?

Но още по-важно е, че безкрайно много се срамувах докато бях там. Срамувах се, че през почти половината от новата демократична история на България на върха на държавата стои човек, сътрудничил на онези „хора” от ДС. Срамувах се, че тези „хора” днес пишат законите ни. Срамувах се, че тези „хора” ни представляват в чужбина. Срамувах се, че тези „хора” сега са известни и нетолкова известни, но фрашкани с пари личности с важни позиции. Но най се срамувах, че на никой не му пука.