Предколедна Езикова. Макар и олимпиадите да са преместени в тази последна учебна седмица за 2011 година и изпитванията да продължават, духът на Коледа се разнася из коридорите на гимназията. Сладкишите от Коледния базар придават подходящото ухание на коридора пред учителската, а коледните песнички, звучащи

България?

от новия театрален салон повдигат настроението на всеки, който мине от там. Всичко е някак си по-спокойно, по-приятно и по-весело. За разнообразие всекидневните прожекции на известни филми радват и учители, и ученици. „Дано да опазим новата зала”, си казваме организаторите на прожекциите. Да, ама не… Още на третия ден се оказва, че по столовете са залепени дъвки…

Когато съобшавам новината, че прожекциите се прекратяват по този повод, реакциите са най-различни, всеки със своето мнение разбира се. Имаше такива като „Е, то пък голяма причина, направо няма що!” до „Ебаси тъпаците! Как могат да направят такова нещо?!” Но навсякъде витае и макар не всеки да го казва, онова ключово изречение… Онзи израз, който лекомислено отрича всичко българско. „Ами… такава ни е държавата. К’во да прайм?” „България си е България, какво очаквате и тука?” „В Германия кога ще се случи това? Те там си знаят да пазят хората!”

Да, ама не е държавата, скъпи мои. Всъщност не са и българите толкова по-различни от немците. В интерес на истината от близо 500те човека, минали през последните дни да гледат филм през театралния салон дъвка е залепил един. Манталитетът, който отрича пазенето на чистота и мисленето „Което е мое, си е мое, което е общо, е чуждо” не са български черти, а начин на поведение на един индивид, последствията от който носим

Лондонска улица с дъвки

обаче всички. Нито България, нито училището са виновни за това поведение. Та, не са ли пълни нюйоркските улици с дъвки, хвърлени от различни минувачи? Та не си ли хвърляха немците, които посетиха нашето училище като част от двустранен обмен, боклуците и, забележете, фасовете (те нямаха 18 години) по улиците? Та не са ли изрисувани и омаскарени стените в Берлин с графити? Проблемът не е български, него си го има навсякъде. Всичко, което е чисто и подредено изисква усилията на много хора, за да остане такова и неханието само на един, за да бъде развалено. Добре, щом не сме българите „прости селяни”, които не знаят що е ред и чистота, тогава защо всеки втори си мисли, че „такава ни е държавата”? Всъщност какво ни е на държавата? Може би нямаме красива природа? Няма ли го Балканът със своите зеленина и свежест? Нямаме ли го морето със златните си плажове? Нямаме ли си демократична система на управление? България не е ли пълноправен член на Европейския съюз? Нямаме ли собствена азбука, собствен език? Нямаме ли дълга история? Нямаме ли добри поети, автори? А бе какво ни е?

Ще кажете – корумпирани политици, природа, която рушим, демокрация –да бе да, Европейски съюз – пълноправен член, ама друг път, за какво ни е тая азбука, едно време сме били супер, а авторите ни кой ги знае в чужбина? Е, и къде не се руши природата? Къде политиците не получават „субсидии” от бизнеса? Колко полски, словенски, австрийски, швейцарски, гръцки, канадски, мексикански, бразилски или каквито и да било други автори освен американски, руски, немски или френски сте чували в последно време? Тук не си играя на Паисий Хилендарски, просто мисля, че трябва да погледнем България малко по-реалистично. Една страна, която все още не знаем на къде да насочим, но която има много добър потенциал.

И да, Слави, има такава държава – нарича се България и изобщо не е толкова зле.