Трети март… Само тези две думи може би говорят на всеки българин по душа много повече от колкото всички изтъркани клишета и пиар прояви, които се организират по всеки значим български празник.
 

Преди 134 години в Сан Стефано, малко градче, днес квартал на Истанбул, руските войски спират своето настъпление и сключват мир с Османската империя. Макар и предварителен, той е може би по-значим от всеки един мир в българската история. Не само очертава граници на държавата ни, съвпадащи с етническия състав на населението по териториите на Балканите, но и на практика кара свободната ни вече страна да възкръсне не само в духа на народа. Да, на 6 септември 1885 година разпокъсаната България се обединява (макар и не напълно). Да, след 22 ноември 1908 година тя вече може да води самостоятелна външна политика. Но може би нищо от това не носи такова значение като датата трети март. Тя не просто създава нова държавица, тя не просто заменя турския паша с българския околийски началник, тя създава идеал. Идеал, който макар и загубен благодарение на неразумна политика, си остава най-свещенната цел в нашата история.

Днес трети март може да е причина да сформираме нов идеал. Не просто да се гордеем, че сме българи, а да знаем защо. Нашата история, нашата природа, а бе самият факт, че си е наша, спокойствието и стаблиността ѝ в сравнение с други страни, българският традиционен бит, българската култура – все неща, които ни карат да си повтаряме „Аз съм българче, обичам…” Но България ще се изпълни със смисъл тогава, когато заедно като един народ осъзнаем, че трябва да вървим напред по наш собствен път. Не да се ослушваме какво мислят чужденците за нас, а да послушаме Левски с неговото „свята и чиста република”, в която българи и турци живеят под едни закони и като братя. Тук не говоря за криворазбраната дискриминация, която се използва за злоупотреби. Не, аз говоря за самия факт, че всеки, независимо от етноса си, трябва да се чувства свободен българин и да започне да настоява на своето. Така може би ще ги стигнем американците…

И защо не на този трети март да не пищим по фейсбук „Chestit praznik, BALGARI!”, да не организираме манифестации и шествия с присъстващи по принуда ученици, за да ни види народът какви сме родолюбци, да не бълваме клишета по телевизионните екрани, а просто да се замислим какво е да си българин и на къде с нашата България…

  “Де е българското?” – питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството.

Иван Вазов – разказът „Дядо Йоцо гледа”